За женския празник

То не е от днеска, от няколко дена насам ме тормози.

Прочитайки доста противоречиви мнения по въпроса дали е необходим, чии е и кой го празнува – 8 март – денят на жената и дали е необходим мъжки такъв еквивалент, съвсем се обърках дали имам основание за празнуване или не.

Като малка в детската градина и училищна възраст все оставах с впечатлението, че това е празник по-скоро на майката, от колкото на жените като цяло.Дори днес съвсем не го чувствах като личен празник, какъвто за мен неоспоримо и единствено си остава рождения ми ден.

Но щях наистина да се почувствам неприятно, ако рутинната китка я нямаше във вазата. Ако се разхождах сред плъзналото множество от жени с цветенца и не бях получила своето. Рутинно, но все пак значещо.

Иначе така и не мога да погледна през мъжкия поглед на нещата и да разбера срещу какво протестират – като жената дори и на собствения си празник не би оставила задълженията си и ще измие чиниите и прибере децата от градината – примерно.
Само където има ...дори.. задължението да излезе с приятелки – поне за едно анти-стрес питие и приятно женско бъбрене.
Не разбирам защо част от мъжете смятат, че бива да бъдат почерпени от жените им по случай празника. Аз мисля че по-скоро той е повод да излязат разделени особено след 14ти февруари – идва им нещо като глътка свеж планински въздух сред смога... ;)

И малко извън темата – забравих да ви спомена, че по мое мнение тази година 16ти февруари бе денят на любовника. След излизането на 14ти с официално влюбените половинки, петъка изискваше среща с неофициалните такива – мисля, че именно заради това на 16ти видях повече жени с цветя, от колкото на самия свети католически Валентин.