Днес изпратих сестра ми на летището.
Поредното пътуване.
После, докато стоях на спирката да си чакам автобуса за връщане от летището се запознах с няколко английски посетители на България.
Изглеждаха ужасно – бяха облечени по начин, по който се обличат повечето хора без вкус в малките населени места на моята родина. Помогнах им да се ориентират с градският транспорт в София.
Помислих си – нищо не ми коства да съм любезна с тях и да им обясня как да си перфорират билетите – правилно и как да стигнат до автогарата. А някой от другата страна, в тяхната страна може да бъде поне на половина толкова любезен и мил, колкото съм аз и да помогне на сестра ми, ако тя има също нужда от ориентиране и посока в пътуването си.
Не е трудно да си любезен с хората. Аз слизах на подходяща спирка, където можех да им покажа от къде да си хванат друг автобус до автогарата. Казах им да си перфорират и едно билeтче за багажа, по-добре е да не рискуват с градската контрола.
После продължих денят си.
Пътят ми минаваше покрай библиотеката, там бе като сборище на костюмари. Подозирам че НДСВ са имали някоя сбирка. Не че не може да има и други обяснения за разхождаща се група от официално облечени хора в региона в събота преди обяд.
Чудех се кое е по-пасващо на моя начин за живот.
Дали да съм спортно, не много добре облечен турист, който отива на някое непознато място, просто да разгледа някой не много голям град през уикенда и да види нова култура; или предпочитам да съм отдаден работохолик, който отива и в събота на работна среща, без особено много въображение?!
Ако ме познавахте по-добре щяхте да разберете, че съм неудачен микс и от двете.
Сега ми е нещо – меланхолично. Някак си нямах време да изкажа всички неща, които исках на сестра ми. Тя нямаше никакво време – свърши работа на морето и една седмица по-късно вече отпътуваше към новото. В това време се срещна с голям куп от приятелите се, че дори и някои познати от миналото настояха да се видят с нея. И нямаше време за размишления или дълбоки разговори.
За нея може би – това бе по-удачният вариант.
Но аз исках малко да помечтая, да поговоря за едно по-светло бъдеще, в компанията на човек, който почти ме разбира и знам, че ще ме обича независимо от обстоятелствата.
Да имаш такъв човек, не е ли най-страхотното нещо? Човек, с който може да бъдеш 100% себе си? Да му се развикаш, ако имаш нужда да викаш и обратното, да се посмеете 5 минути след това на глупостите си и т.н.
Хмз, смотан ден е днес.
А и междудругото съм пристрастена към сериите на д-р Хаус.
2 коментара:
Може да ти е смотан ден, ама това е един от най-хубавите постове, които си писала. Хареса ми и това за туристите и това за задълбочените разговори със сестра ти.
Особено за второто - напълно те разбирам. Имаш нужда понякога да си поговориш така с някого, но докосването на съзнания не се получава.
Напоследък си мисля точно върху това докосване. Докосване на съзнания, мигът когато си мислиш, че с другия сте един човек. Или когато срещнеш непознат и си довършвате изреченията взаимно.
Рядко се получава и се питам защо? Какво ни пречи, за да докосваме съзнанията си непрекъснато, да общуваме по-малко с думи, а повече с очи...
Аз по-точно си мисля за това, кога обичаш човек въпреки всичко.
Защото това обичам те се изтърка, развеждат се хората, разделят се, забравят се - но иначе се обичат.
Кога си готов да обичаш въпреки всичко?
Публикуване на коментар