Сатурнова дупка

Намирам самоувереността, за едно от най-важните качества, които човек трябва да притежава.
Толкова много време ми отне, за да изградя своята увереност.
А сега се сгромолясвам всеки ден, всяка вечер, всяка нощ. Особено трудно е сутрин.

Липсва ми енергия, вътрешна сила, за да подредя нещата, да начертая пътя, да видя следващия момент. Предвкусването на бъдещето, погледа напред, чертата на водолея, с която е толкова специфичен. Губя го, почти го няма в мен.

Толкова много години съм го самоизграждала, оформяла съм се, учила съм се, проверявала съм различните пътища през различните мирогледа. Сега съм като слепец, не виждам нищо пред себе си, губя и мига, настоящето се изплъзва, като песъчинките между тясното гърло на пясъчният часовник. Всичко, което ще ми е остане е пълна с малки несвързани парченца долна стъкленица и празна горна. Пясъчен часовник, изтичащ по-бързо, от колкото ми трябва, за да събера сили, за да обърна посоката.

Много загубени моменти, трябва да преживея отново. Трудно е, когато си избързал напред, да спреш, за да събереш вересиите си. За да попълниш дупките в миналото, да нормализираш темпото. Да събереш цялата реколта, за да бъде плодородна годината.

Нямам увереност. Нямам сила. Не вярвам в себе си.
Лъжа. Умело. Другите. Себе си.

Но идва един момент в годината, когато цялата ми приспана съвест се събужда и не ме оставя да спя.
Някой хора преживяват този момент преди новата година. Теглят чертата, правят равносметки, чертаят бъдещи планове. Вероятно тогава е по-лесно, покрай подаръците, срещите със семейството, празненствата с приятели.
За мен той идва месец по-късно. След изтощението от празниците, когато всички вече се набрали скорост. За мен настъпва момент на безвремие, на отпускане по течението. Моментът, в който тегля чертата и гледам – минуса, който сборът изкарва.

Аз съм собственият си среднощен кошмар.

Затварям се в себе си, пускам щорите, спускам завесите, изгасям лампите, духам свещта и чакам. Чакам самата себе си, да се завърне при мен.