След леко и безгрижно бързо отминалите летни дни с първият привкус на падналите листа, идва страхът ми от неизвестното бъдеще.
Знам, че все още е рано за пост-летни депресии, но планът към въпроса “А сега накъде?” дочувам достигнал е вече моите стъпки по новата несигурна пътека, която чертая в гората.
Традиционно за мен започва да става есенното преместване в ново жилище, а то е съпроводено с много проблеми. Издирвания, огледи, разочарования, достигащи панически хаос.
Но тази есен дори то ми се струва мимолетно проблемче с лесен изход, нещо като встъпителна загадка в играта.
Само-разпилявайки постигнатото до тук се поставих на кръстопътя, от който си мислех, че съм излязла преди няколко години. Но книгата-игра (както метафорично наричам живота си) се оказа по-сложна от началните страници и привидно лесните встъпителни решения.
Страхът ме сковава и става все по-трудно за мен да открия истинските си цели и важните битки, за да пристъпя по-близко до мечтата. А тя е медуза – пари и се пързаля, бяга от пръстите ми и напразно сякаш се боря с вълните и силата на морето, за да я усетя вътре в мен.
Частицата, която ми даде сили за драстични промени и резки прехвърляния към други бряг, е замряла в мен, оставяйки ме на чисто, но страшно – стерилно чисто, да открия сама екзистенциалът си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар